ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ШОКОЛАД

Все си мисля, че ако издаването на книга е превърнато в най-важното следствие от конкурс, то засяга и политиката на издателствата, които нямат изработен механизъм за откриване и поддържане на автори. За самите издателства не е непосилно да намират авторите си, защото все пак не работят на територии с размерите на САЩ, Русия или Китай и вероятността да има дори 10 добри български автора годишно е минимална.          През последните осем години се залага на фондове и програми като „Дебюти“ и „Помощ за книгата“. Тези и други осигуряват освен финансиране и независимост, но тя е твърде относителна, защото освен всичко останало, трябва да се покриват определени административни критерии. Доколкото всеки си има своите задължения, определено не е задължение на автора да си ляга с калкулатор и финансова матрица. Принципно. Тази дейност, както всяка друга, изисква компетенции, които обикновено не са приоритетни за пишещия. В края на краищата, ако беше обратното всеки автор щеше да си има издателство, печатница, PR- и преводаческа агенции, литературен салон и за да затвори съвсем цикъла, що да не си направи верига книжарници, на чиито витрини да се авторекламира. Всичко изброено следва да се случи в последните години от живота му или посмъртното, предвид непрекъснатите бюрократични катастрофи, печалните хонорарни листи и наследения „ред“. Нормално е в държава, където интервюта за работа масово се провеждат от лица, които има тридесет думи в речника си, половината от които са синоними на предходните. Всичко е безкрайно нормално и евтино. Най-вече безкрайно.            В Х-тимен дневник Мишел Турние пише:          В литературната сфера критерий за любител и професионалист може да бъде следното: способвостта да се признае значителната стойност на книга, която ни най-малко не се харесва на личността - ето преимуществото на професионалиста. Обратно, любителят остава сляп за дори блестящите качества на творба, ако тя е в противоречие с вкусовете му.          Поставям си разни въпроси, припомняйки си годината 1932 на Академията Гонкур. Тъкмо тогава тя допуска най-непростимата си грешка: отказът да отличи с награда Пътуване до дъното на мрака от Л. Ф. Селин. Не изпитвам капка симпатия към Селин и метода му. Щях ли въпреки това да проявя силата да гласувам за него, както е било съвършено наложително? Не смея да бъда сигурен, уви!            И по-нататък, на страница 67:            Истанбул. Вечеринка у Яшар Кемал, огромен, шумен и дружелюбен селянин, който говори без да спира, но само на турски и кюрдски. Попадал е в затвора и е бил измъчван като комунист. Неговата фикс-идея е Нобеловата награда. С оглед на това направил дълъг престой в Стокхолм. Превел на собствени разноски една от книгите си на шведски, за да я представи на членовете на Кралската академия. Но застанал пред осемнайсетте грижливо опаковани екземпляра, усетил, че нещо липсва. Със сигурност трябва да се добави нищо, но какво? След задълбочен размисъл добавил осемнайсет пакета с турски рахат-локум. Аз бих му дал Нобелова награда тъкмо заради този рахат-локум!*            Няма що. Приятни сънища!       ---            * Мишел Турние, Х-тимен дневник, изд. „Пулсио“, София, 2005; превод Мария Георгиева       прочети и първата част           15.01.2006 г.   Влез в Стая 1, 2