Стаите

авторска рубрика за литература и култура на Красимира Джисова

Литературен клуб | Стаите | новини

 

ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ШОКОЛАД

 

Черният шоколад

 

(продължение)

 

Красимира Джисова

 

         Тук черният шоколад се сгъстява от твърде много какао. Говорейки за „красивите покойници“ в литературата, имам предвид текстовете, които са техничарски, тоест професионално изработени, но не сюжетират в себе си, оставят те безпристрастен. Не действат. На такава литература не й липсва литературно битие, литературен живот, липсва й животът въобще. Пренебрегва афекта и онова, което Готфрид Бен нарича фасциниращо. Трудно е да повярваш, че текстът е бил или е извън себе си. Думите са стерилизирани. Те не искат да се „замърсяват“ с Външен Свят или когато го правят, създават впечатление за принуда от замърсяване, за насилствено замърсяване. Времето не е изменило мисълта, която се извършва в думата*, защото категорията време там не съществува, без това да ги прави гениални.
         И обратно. Сред „живите“ текстове има такива, на които им е отнета възможността да излязат извън очевидното и да търсят контрапунктите му. Липсата на контрапункт е една от огромните празнини, а текстовете са дотолкова съвременни, че празнините даже са задължителни. Играта понякога продължава в Бла-Бла, ако не е била от самото начало там. Бих искала да се съсредоточа върху поезията и да използвам пространството за Бла-бла-контрапункти като нанеса думите на много различни помежду си автори. На места са противоречиви и спорни, и това е добре.

 

         Томас Ст. Елиът: Няма нищо по-фалшиво от поет, който се мъчи да убеди самия себе си, че има какво да ни каже, когато всъщност няма.

 

         Хосе Анхел Валенте: Много поезия е изпитвала изкушението на тишината. Защото стихотворението клони по природа към тишината. Или я съдържа като естествена материя. Поетика: изкуството на композирането на тишината. Едно стихотворение не съществува, ако не се чуе, преди словото му, неговата тишина.

 

         Готфрид Бен: Нищо не бива да е случайно в едно стихотворение.

 

         Егон Бонди: Поезията е сериозна задача /и не винаги носи само красота/ Трябва също навреме/ да ритне хората по задника.

 

         Елиът: Ако авторът никога не е говорил на себе си, то творбата му никога не би била поезия, макар че може да стане великолепна реторика; част от насладата, която изпитваме към голямата поезия, се дължи на това, че дочуваме слова, предназначени не за нас... А стихотворение за своя автор не е стихотворение въобще.

 

         Тадеуш Ружевич: забравят /че съвременната поезия е/ битка за дъх

 

         Томас Елиът: Окончателното предаване, така да се каже, на стихотворението на непознатата аудитория, и отношението на тази аудитория към него, ми се струва върхът на процеса, започнал в самота и без мисъл за публиката.

 

         Готфрид Бен: Тази Среда понася в науката всичко, в изкуството - нищо.

 

         Отнема време, докато мислите бъдат канализирани в текст, докато текстът овладее различни трикове, докато авторът се възпита в комуникация с написаното, но никой не може да научи някой друг как да бъде изключителен, нито пък да направи списък с критериите за изключителност, на съставките в изключителния текст.
         Все си мисля, че един от признаците за изключителност, е в способността на текста да трансцендентира. Продължаваш да бъдеш себе си, но в същото време си отвъд това, което си бил в предишния етап.
         Със сигурност не може да ме трансцендентира киселото зеле на нечия баба. Нито текст, в който е ясно, че авторът се опитва да не мисли за нищо и се получава.

 

         Най-хубавото в Черния шоколад е самоизпитването. Продължава off line

 

 

 

         * Мисълта, превръщайки се в реч, се преустройва и видоизменя. Мисълта не се изразява, но се извършва в думата. Лев Виготски, „Мислене и реч“

 

прочети първата част

 

 

 

 

18.12.2005 г.

 

Влез в Стая 1, 2

 

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]