Последният шоколад, въпреки че асортиментът не е изчерпан. Имам психосоматичното усещане, че ако продължа с него, ще вляза в токсикологията или за начало ще се наложи да сменя името му, за да не го намразя.
В другата стая се говори за читатели, автори, книги и процеси, някои от които катализират българската литература. Същевременно, на гилдийно ниво, продължава обсъждането на смъртта на автора. Една доста загадъчна смърт, защото освен теоретиците, никой друг не „разнася жито“. Смъртта доведе до някакво странно обединение на критици, които също са автори. Смъртта е заела центъра и като една жлеза с нарушени функции, този център свръхпроизвежда иначе нормативния академичен скепсис и донякъде напомня невротичен ритуал, при който се повтарят едни и същи движения за снемане на напрежението и страховете.
Не разбрах какво беше значението на това обсъждане извън треската за приятна дискусия и излъчването на референтни личности, дали си е поставило някакви задачи въобще. Както и да е.
Нови заглавия, нови книги, които си заслужават, има. Не всички са еднакво важни, но на кого е нужно да са еднакво важни? По-съществени и близки са проблемите с отговорността на издателите, разпространението на книги и информация за тях, с актуализирането на читателските нагласи, с времето и физическото оцеляване на автора, защото, както отговори Милен Русков на въпрос за паричните възнаграждения в интервю за БНР - те (парите) купуват време. Факт и фак същевремнно. Има и автори, на които времето им е в излишък и това обяснява наличието на носители без литература. Лошото е, че съществува и литература без носители, без пазарни такива. В този смисъл, надявам се в най-скоро време да се появи романа на Стоил Рошкев Cybermodernism, от който бяха публикувани откъси в "Литературен клуб" преди ехеее. Литурне да продължи с отварянето на българската литература и в други градове. Конкурсите да не се оказват бутафорни етапи. И изобщо ситуацията да е повече истинска, естествена, отколкото експериментална.
Честита литература!
Влез в Стая 1, 2
|