ЕДИН КАМЪК ВОДИ ДО ДРУГ

При запитване в Щатите: „Какво е мнението ви за Хомо Сапиенс?“, броят на отговорилите: „Всеки има право на избор“ бил невероятен. Вече не се знае дали това е истина или виц, но примерът е адекватен за събитията от последните дни, за подклаждания и разпространяващ се идеологическия конфликт между източното и западното мислене и отношение към свободата на действие. Извън последствията от прекалено личното изповядване на исляма от групировки, и предвид факта, че свободното тълкуване на свещените писания, е недопустимо и според християнството, този път (всеки път е този път) се създаде една мрежа на недоволството, която няма как да не се различава от мрежите, с които западните общества са свикнали. Мащабът й е инспиран от защитата на сакралното, което е опорна точка за възпитаните в подчинение на религията, въпреки че Чарлс Тейлър казва, че „От гледна точка на традиционния ислям и дума не може да става за отделяне на политика и религия по начина, по който ние в западните либерални общества правим това“*.          Ислямът, както впрочем повечето религии, позволява чрез институционализиране и посочване на водачите, да бъде използван като средство за влияние, управление, контролиране; съдържа в себе си пропагандата и заплаха за вид тоталитарност, чрез надделяване на религиозната власт над светската, която тоталитарност се катализира от отсъствието на втори и повече корективи наред с религията, в случая. В мюсюлманските общества е знаково преживяването за изключителност на Бога, пророците (Мохамед - за ортодоксалните, Али - за шиитите), за преживяване на собствената изключителност от всеки обикновен мюсюлманин. Почти е невъзможно литературата да се еманципира и изкуствата са едва ли не предопределени от религията, религиозното съзнание и степента на религиозност, така че философската атеология на Запада е недопустима или когато тя се случва, става събитие, опасно събитие.          За разлика от Запада, Изтокът налага санкции. Анатемата е последният инструмент на християнството, но отлъчването не се приема като позорно, защото принадлежността към това религиозно общество не е толкова приоритетна. Ватикана реагира на „Страстите Христови“, но Мел Гибсън не е заклеймен и преследван, слава Богу, както Салман Рушди и Орхан Памук. Последните двама автори поставиха публично един много важен въпрос за личния избор и литературните му тропизми, защото, явно, който изповядва исляма, няма право на „личност“, извън предопределената. В обществата, от които идват, религията е изпълнила основната си роля - да масовизира ценностите.          „Предизвикателството е е да се справим с тяхното усещане за маргинализация, без да правим компромиси с нашите основни политически принципи“, казва Тейлър. Много добре, но какви са принципите на Запада?          Притежава ли Западът принципите на Чарлс Тейлър? Такива като него работят само на спешната линия; викани са, когато проблемът е нажежен до червено, защото фигурата на овластения не съвпада с фигурата на знаещия.          Всъщност протестът не е просто реактивен, той съдържа публично признание за уязвимост, признание за слабост и същевременно припомняне за другите културни идентичности. Така че това не е бунт срещу иконичното, срещу изобразяването на Мохамед в карикатури, това е бунт срещу отказа за зачитане и признание на културните идентичности, като се има предвид, че всяко признание е функция от уважението и "съгласието" другият да съществува.         Други записки по темата:            Според невролога Андрю Нюбърг, при молитва и медитация се наблюдва повишена активност на фронталния лоб, отговарящ за вниманието и намалена такава на париеталния, управляващ пространствените ориентири, обработване на сетивната информация, формиране чувството на Аз-а. Като двете най-важни функции на Аз-а, посочва саморегулиране и самотрансцендентиране. Религията се приема като висша форма на самотрансцендентиране.       ---   Чарлс Тейлър, Мултикултурализъм, ИК „Критика и хуманизъм“, С., 1999, превод Майя Грекова                 19.02.2006 г.   Влез в Стая 1, 2